Никога не закъсняваше. По принцип беше направен като швейцарски часовник. Винаги спретнат, чистичък, лъснати обувки, костюмиран. Не носеше на пиене, така че и не употребяваше. Заклет непушач. Жените... бяха лукс. Не, не защото не го желаеха, напротив. Той не беше такъв. Търсеше идеалната или поне близък образ до нея. Искаше да е истинска, да няма фалш, да знае какво иска, да мечтае за достижими неща, да се отдава изцяло на един мъж. Все неща, които не се съчетаваха напълно в една жена. Или щеше да е малко грозновата, или пък простовата. Често попадаше и на тия, които не знаеха какво искат и прелитаха от цвят на цвят като пчелички. Не му допадаха. Искаше нещо истинско, завладяващо, което да му отнеме дъха, да го остави без думи...Но уви... Тя все не се появяваше... Един ден той реши да сложи край на търсенето, да спре да се взира в миражи и да обърне внимание на себе си, на образованието си, на личните си нужди. Не искаше дори да се занимава с хората, които се чудеха как да издействат нещо от него. Вечно добрия, вечно протягащия ръка. И на него му дойде до гуша. Реши се най-после! Беше му писнало да бъде добрия, състрадателния. Искаше да мисли малко и за себе си. Каквото и да означаваше това (понеже не му беше много ясно). И стана друг човек. Ей така. Вчера беше един, днес вече е различен. Срещнахме се вчера и ми разказа за последното си разочарование – любовно. Най-после беше решен на всичко. Искал да се отдаде изцяло, защото си мислел, че тази вече е преживяла достатъчно и беше готова да изживее истинска връзка. Мислеше, че беше се наситила от авантюри и мимолетни истории, които само я бяха наранявали. Опита всичко. Разказа ми колко внимание й е отделял, грижи, милувки... Тя все бягала. Все заета била. Иначе много държала на него. Безкрайно много го желаела и дори му казала, че го „обичка”. И той решил да й даде шанс. Искал да опита, да не избързва с догадките, да не вярва на чуждото мнение. И се оставил на сърцето си, което всъщност му говорело, че не всичко е наред, но... Нали знаете, винаги се опитваме да разбираме, да влизаме в положение...Та така. Сега пак е самичък и ми разказа колко добре се чувства. Няма излишни грижи, не се налага да дърпа някой от калта. Някой, който не желае да излезе от там. Сега му е спокойно. До кога ще се чувства толкова добре, не знам? Не смея и да го питам, но едва ли и той знае отговора. Важен е сегашния момент. Но най-важно беше решението му. -         „Сигурен ли си?” – поптах го аз. -         „Напълно. Не желая повече да съм с хора, които не знаят какво искат, с хора, които не знаят какво притежават. Писна ми да бъда вечно добрия и разбиращия, да влизам в конфликт със самия себе си. Да унижавам сам себе си, заради доброто на другия. Сякаш не струвам достатъчно, че да искам повече. Изморен съм да прощавам на хора, които не искат прошка. Не искам повече да бъда човек на повикване. Имам достойнство, по дяволите! Изморен съм да слушам оплаквания и да чувам колко цветущ е моят живот и заради това трябва да страдам. Да ме обвиняват, че имам родители, които ме обичат и се грижат за мен (все още). Да съм виновен за неизживяното детство на някого, за световната криза, ако щеш! Искам да съм аз! Моите желания, съчетани с тези на някой друг. Но този някой да е човек способен да ме обича с всичко, което съм, заради мен самия. Някой, който да знае да дарява, да споделя, да се слива с моето Аз и аз с нейното. Искам истински човек до себе си и няма да се спра, докато не го намеря, но до тогава ще бъда аз. Ще ме е грижа и за мен, ще ходя с достойнство, ще трупам социален опит, ще градя развитие. Писна ми от плахост, от страх. Все бягат като попарени. Сякаш бих ги наранил. С какво? С любов ли? Следващата ще бъде някоя, която найстина ще знае как да се държи с мен, ще вижда крехкостта ми, но и строгостта. Недостъпността, но и готовността на всякакви лудории. Тя ще се появи, аз знам. Може би по-скоро, отколкото очаквам и този път ще съм готов да я посрещтна. Ще я позная по поведението й. На думи няма да повярвам. Думите се изричат и после изчезват в пространството. А тя, тя ще е всичко онова, което ще заслужавам! Защото знам, че заслужавам...” После си изпихме питиетата и всеки пое по пътя си. Аз знам, че беше сериозен. Знам, че следващата много трудно ще разцепи черупката, но която се окаже геройнята, ще спечели съкровище.

interesno... dano da ima slredva6ta

Тогава и самата героиня ще е съкровище...
Има две интересни, да ги наречем, изказвания:
- Господ събира...
- краставите магарета се надушват...
Каквото и да значат тези 'изказвания', мисля, че важат с пълна сила и за 'съкровищата' и за не до там 'съкровищата'....
/надявам се разбираш какво искам да ти кажа.../
Поздрави!

то следваща ще има със сигурност...въпросът е този път да бъде истинска ;)

Знам...надушват се..Всеки получава заслуженото... Рано или късно всичко си идва на мястото.
Поздрав и за теб :)