Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2009 12:02 - За фалшивите мъже и още нещо...
Автор: jioia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1374 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.02.2009 12:05


Този път беше различен. Някак безизразен. Не говореше, не искаше нищо и нищо не даваше. Беше безразличен. Брадясал. Косата му беше потстригана. Не ухаеше на хубаво, напротив. Изглеждаше разсеян, недоспал... После отворих лекичко вратата към кухнята и го пуснах да мине. Не исках да го карам да чака. Беше ми гузно (въпреки, че не доумявах в какво се състой вината ми). Все пак положих и невъзможните усилия да му помогна, да му вляза в положението, да го разбера... Винаги свършват нещата така... -         Кога тръгваш? – попитах аз. -         В 9:00 започва срещата, но не знам кога ще свършим. Довечера ще имаме и служебна вечеря. -         Ахам – изпелтечих аз. Да те чакам ли? -         Миии, може да се проточи много... Както искаш. После той се обърна към мен, за да му оправя яката (както всяка сутрин) и се огледа в очите ми, както правеше отдавна, без да надниква в тях. -         Е, как съм? – суетно ме попита. -         Добре – отговорих стегнато аз. -         Добре, аз тръгвам. Лек ден. И до там. Повече не го и видях. Не знам сега, ако го видя дали ще има какво да му кажа. Вече не искам да задавам въпросите си. Не ме интересува къде е бил и с кого. Какво е правил. Вече не е от значение. Няма значение дали ме е обичал някога, дали и аз съм го обичала. Сега е ... Есен... Излязох да се разходя, както от много време насам го правех. Но не исках да срещам никого. Не исках да чувам градските новини. Кой за кого се е оженил или колко деца са родили. Не ме интересува нищо. Не, не съм отчаяна! Просто не искам да знам. Не е моя работа. Това с нищо не променя моя живота. Да, радвам се, когато чувам добри новини. Жално ми е, когато са лоши, но не мога с нищо да ги променя. И така всеки слетобед обикалям парка, стигам до рекичката. Посядам си на полянката и гледам залеза. Всеки ден изпращам слънцето. Така свикнах с това, че понякога си мисля, че Слънцето може и да ми се обиди, ако не бъда до него в този важен момент. Понякога отивам рано до реката и го посрещам. Винаги има за какво да размишлявам. За него...За него не искам да мисля. Знам само едно. Ако беше останал, аз щях да си тръгна един ден! Човек не може да обича по принуда, както не може и да принуди да го обичат. Да, щеше да му е добре с мен. Но дали на мен щеше да ми е добре с него? Сега съм благодарна на Господ! Да, не че не ме боли. Болката всеки си я носи в себе си. Добре е, че можем да я прикриваме. Не е нужно да я показваме. Иначе съм добре! Пиша ти това писмо, за да знаеш, че докато Слънцето продължава да изгрява и залязва и аз ще продължа да съм доволна. Няма нищо по-хубаво от онова, което можеш да получиш, когато останеш сам на брега на реката...  


Тагове:   мъже,   още,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jioia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 88832
Постинги: 50
Коментари: 95
Гласове: 249
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031